Издателство AMG Publishing
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Наполеон Хил - моят ментор" с автор Дон Грийн, предоставен от издателство AMG Publishing
Запознайте се с двама необикновени души - Наполеон Хил и Дон Грийн
Наполеон Хил е автор на една от най-великите книги за личностно развитие "Мисли и забогатявай", чиито идеи са основополагащи за всички следващи автори в областта на самоусъвършенстването. Роден е на 26 октомври 1883 г. в град Паунд, в Апалачите, щата Вирджиния. Чрез своите книги Хил успява да предаде не просто теоретично знание, а практически принципи, които променят живота на много хора и ги извеждат на пътя към високите постижения в личния и професионалния живот.
Един от тези хора е Дон Грийн - син на миньор, също роден в град в Апалачите - Стратън, щата Вирджиния. Благодарение на предприемаческия си дух той поставя началото на първото си бизнес начинание едва на 15-годишна възраст - събира такса от желаещите да видят мечката му - домашен любимец. На 42 години оглавява небанкова финансова институция, а издателство AMG Publishing има удоволствието да ви представи новата си книга: наближавайки 60-годишнината си, Дон приема поста изпълнителен директор на фондация "Наполеон Хил" и успява да изведе работата на фондацията на ново ниво на успех.
За съжаление Наполеон Хил и Дон Грийн никога не се срещат. Но Дон приема Наполеон Хил за свой ментор, защото успява да разбере - и по-важното - да приложи в живота си важните принципи от неговата философия на успеха.
"Учим по два начина - от общуване с други хора и от книги. Ако не слушаме някого другиго, нямаме много добър шанс да напреднем в живота. Приемаме някои неща за даденост дори когато можем да ги променим. Но четенето и общуването с други хора стават част от същността ни."
Дон Грийн
В книгата ще откриете:
• философията на успеха, която прави Наполеон Хил известен;
• личните познания на Дон Грийн за Хил, включително истории и прозрения, които не са публикувани досега;
• принципите зад "Мисли и забогатявай" и защо остават актуални и днес;
• как да използвате силата на Наполеон Хил за себе си;
• инструментите, необходими за разкриването на тайните на израстването, креативността, силата и постигането, които са скрити във всеки от нас.
"Ще разберете как тези двама души, родени в провинциалните Апалачи и започнали с оскъдни финансови ресурси, са изживели американската мечта Ако те са могли, със сигурност и вие можете да изживеете своите мечти."
Дан Стратцъл (автор на предговора)
Дон Грийн е изпълнителен директор на фондация "Наполеон Хил". За него трудовете на Хил са източник на знание и вдъхновение. Те променят живота на Дон, както и на много други хора.
Откъс от "Наполеон Хил - моят ментор" на Дон Грийн
ЕДНО
Синът на миньора
Притежавам силна страст за нещата, които правя, и за резултатите, които се проявяват чрез живота на други хора. Създадох курс, наречен "Ключове към успеха" (Keys to Success). Не исках да използвам "Мисли и забогатявай". Оставих хората да мислят, че в курса става дума само за пари. Включих седемнайсет принципа, които можеха да използват и прилагат в ежедневието си.
Първата група имаше вечерни занятия. Участваше една дама, която беше сертифициран счетоводител, но искаше да бъде адвокат, който работи за корпорации, защото вече познаваше данъчната структура. Наскоро я видях и тя ми каза: "Дон, исках да ти се обадя. Онзи ден преглеждах материалите си от курса при теб. Бях ти казала, че целта ми е да стана корпоративен адвокат. Най-отдолу ти написа: "Не ми казвай. Отиди и го направи".
Наполеон Хил - моят ментор
Обичам историите на младите хора от курсовете ми. Те отиват и стават сертифицирани счетоводители или собственици на бизнес. Щом веднъж получат вдъхновение, почти нищо не може да ги спре. В курсовете ми има млади хора, но има и по-възрастни, включително фермери, както и лекари. Накрая нещата опират до това колко силно искаш да успееш. Тези курсисти го искат много силно. Много от тях за- почват без никакви възможности в живота. Вината не е на родителите им. Повечето родители правят най-доброто, на което са способни, с това, с което разполагат. За тези курсисти да имат възможност и да извлекат от нея най-доброто, е много възнаграждаващо, защото - давам си сметка - някои от тях са първите представители на семействата си, които учат в колеж. Когато се записах и завърших колеж, знаех, че когато дойде времето, дъщеря ми ще отиде в колеж.
Когато се роди внукът ми, първото, което направих, беше да подсигуря финансово четиригодишното му колежанско образование. Това се превръща в убеждение - убеждение, че нашите наследници ще последват пътя ни. Мисля, че така лекуваме бедността. Много хора, родени в бедност, просто я приемат. Например веднъж говорих с един човек, чийто син ходеше на училище с дъщеря ми. Казах му: "Разбира се, синът ти ще отиде в колеж". Той използва някои подбрани думи, а след това каза: "Не, никъде няма да ходи. Прекалено скъпо е".
Обърнах се към него и казах: "Не е толкова скъпо, колкото невежеството". В много случаи децата се нуждаят само от малко окуражаване. Може да са израснали в дом, в който хората са им повтаряли отново и отново, че не са подготвени за живота, и затова не осъзнават потенциала си.
Два начина за учене
Учим по два начина - от общуване с други хора и от книги. Ако не слушаме някого другиго, нямаме много добър шанс да напреднем в живота. Приемаме някои неща за даденост дори когато можем да ги променим. Но четенето и общуването с други хора стават част от същността ни.
Аз чета много книги. Понякога вземате само една идея, нещо, което искате да си запишете, или прочитате дадена книга и я свързвате с друга. Записвате си да поръчате другата книга, за да видите какво е научил от нея авторът на първата. Ученето е процес, който продължава цял живот. Хиляди пъти съм казвал на курсистите си: "Мислете за образованието като за мост. Мост, който ви води от мястото, на което се намирате, до мястото, на което искате да отидете". Много е просто, но трябва да използвате някакви средства, за да стигнете там. Ако се задоволите с това, което имате, ако приемете, че сте родени в бедност, че родителите ви живеят в бедност и всичко, което са видели някога е бедност, просто ще приемете съдбата си.
Някъде по пътя забелязах, че повечето хора започват да се оправдават: "Родителите ми не ме изпратиха в подходящо училище; таксите са прекалено високи; няма възможности". Издадох малка книга, озаглавена "Най голямата ви сила: Изборът е ваш" (Your Greatest Power: The Choice is Yours), от Дж. Мартин Коу - психолог, с когото работеше нашият основател господин У. Клемънт Стоун. Продадоха се повече от един милион екземпляра от нея. Дълга е само деветдесет и шест страници, но обяснява силата да избираме, с която разполагаме. Най-голямата сила, която всички ние имаме.
Концепцията за "двата плика" илюстрира принципа на избора. Наполеон Хил говори за това в едно радио предаване Наполеон Хил - моят ментор през 1955 г. Той казва, че в момента на раждането си всеки от нас носи със себе си равностойността на два запечатани плика. В единия има списък на богатствата, на които можем да се радваме, ако вземем това, което е в ума ни, и го впрегнем за постигане на онова, което искаме от живота. В другия има списък с наказания, които природата ще ни наложи, ако откажем да признаем и използваме силата на ума си.
Тази сутрин станахте и решихте да прочетете тази книга. Можехте да отидете на лов или да вземете наркотици, или да останете у дома си и да гледате сериали. Имаме способността да правим такива избори. Изборите, които правим, се превръщат в навици. На свой ред навиците, добри и лоши, определят кои сме ние. Умът ни възприема позитивна информация, но също така възприема и негативна. Мисълта, която най-много ни занимава, най вероятно е онази, в която ще се превърнем.
Ранни години
Роден съм през 1941 г. Син съм на миньор, роден през 1917 г. Когато се оженил за майка ми, тя щяла да навърши четиринайсет години след два месеца (често млади момичета се омъжвали в търсене на по-добър живот). Майка ми идвала от семейство с шестнайсет деца, от които всички достигнали зрялост, а няколко от тях, включително майка ми, доживяха до деветдесетте си години. И двамата ми родители имаха основно образование. Майка ми казваше, че дори учителят ѝ имал само основно образование. Най-големият ми брат се родил, когато мама била на шестнайсет. Преди да стане на двайсет и две, родила общо четирима синове, а на двайсет и седем родила дъщеря.
Родителите ми преживяха Голямата депресия, но баща ми никога не е бил безработен и никога не е търсил държавни помощи, дори през един период, продължил месеци, след като преживя животозастрашаващ инцидент в мината, под земята. Гръбнакът му бе наранен от паднали скали и не можеше да се движи без патерици. Подземните миньори изкарваха по около 6 долара на ден. Компенсацията за временна нетрудоспособност беше 15 долара на седмица. Вместо да получава болнични, татко си намери работа като шофьор на камион за въглища за 5 долара на ден, докато раните му заздравяха и служебният лекар му позволи да се върне на работа под земята.
Спомням си как като дете виждах татко да отива до камиона с патерици, а мама го следваше. Той се качваше в камиона, а тя му подаваше патериците и обяда, който беше приготвила. (Никога не ми е хрумвало да питам как е ходел до тоалетна през деня.) Той много се гордееше с това, че разчита само на себе си и издържа съпругата и петте си деца.
Родителите ми ме научиха на всичко за работата. Мама хиляди пъти е казвала: "Упоритата работа не е убила никого". Беше неизчерпаем източник на поговорки от рода на: "Не можеш да похарчиш пари, които нямаш", "Не позволявай на малко пари да прогорят дупка в джоба ти", "Трябват пари, за да караш влак". И ги използваше, както и много други, за да ни държи в правия път. Казваше: "Не можеш да прахосваш пари. Баща ти лази в онази дупка и никога не се знае кога може да се нарани или дори да умре". Спомням си, че чувах неща като: "Ако кажеш на хората какво се каниш да правиш, бъди сигурен, че правиш това, което си казал". Ако те напердашеха в училище, те пердашеха и вкъщи, защото родителите знаеха, че учителят винаги има право.
Обичах да чета книги, особено биографии. Когато бях в осми клас, имахме библиотекарка на име госпожица Бар, която сякаш пазеше книгите с цената на собствения си живот. Не позволяваше да вземаме по повече от една. Една книга беше достатъчна, освен през уикендите или когато училището затваряше заради лошото време, но аз намерих решение на този проблем. Спомням си го, сякаш беше вчера, макар че са минали шейсет и пет години. В библиотеката работеха две близначки в различните части на деня. Бяха по-големи от мен.
Не можех да ги различа, но и двете бяха красиви. Бях влюбен в тях, но се опасявам, че не беше споделено. И така, вземах една книга. Слагах я в шкафчето си, а по-късно през деня, в междучасията, се връщах и вземах друга книга, докато другата близначка беше на работа. Беше красива сделка. Все още си спомням майка ми да казва: "Кълна се, ще ослепееш от толкова четене". Оставях книгата за 1-2 минути и отново я отварях. Просто не можех да им устоя. Не е трудно да се разбере защо подкрепям четенето и съм раздал хиляди книги и продължавам да го правя. Един ден отидох да видя майка ми, която тогава беше в края на осемдесетте си години или в началото на деветдесетте, и тя ми каза:
- Дон, казват ми, че даваш книги на децата. Мислиш ли,че ги четат?
Отвърнах:
- Надявам се, мамо, защото твоето дете ги прочете и те промениха живота му.
Да, ако човек ги чете и се вдъхнови, значи си струва.
Работа във финансовия сектор
Когато бях на около двайсет и една, започнах работа в агенция за събиране на вземания на минималната заплата от 1,15 долара на час и бях щастлив млад мъж. Имах собствена визитна картичка, на която пишеше "помощник мениджър", но всъщност всеки ден работех навън и събирах задължения. Отивах в офиса, даваха ми маршрут с двайсет и повече карти с имена на хора, адреси, месторабота, график за изплащане на заемите, обезпечение (ако имаше такова), дължима сума и имената на отпусналите заема.
Вече се бях запалил по книгите и записите, които по онова време бяха на аудио касети. Като изключим многото спирания, бях в колата по цял ден. Четях книгите на лидерите в самопомощта Наполеон Хил, Зиг Зиглар, Денис Уейтли, Ед Форман и други. Макар че изкарвах по 1,15 долара на час и по-малко от 60 цента за извънреден труд, никога не се оплаквах. Бях щастлив, защото трупах образователен материал, който знаех, че ще ме отведе там, където исках да стигна.
За това, че използвах колата си, ми плащаха по 0,075 долара на миля. Съпругата ми Фил ми приготвяше сандвичи, обикновено с фъстъчено масло и сладко или салам. За мен беше истинско пиршество да спра и да си взема Pepsi или нещо друго за пиене. Инвестирах в още книги и касети и бързо научих, че Наполеон Хил също е роден в Уайз Каунти, където се намираше домът ни. Той ми беше любим, защото, като че ли всички останали се бяха учили от него.
Не само четях книгите му и слушах записите му, но се опитвах да чета книгите, които той чете, особено авторите, които цитира - Орисън Сует Марден, Самюел Смайлс, Елбърт Хъбърд, Джон Дюи, Ела Уийлър Уилкокс, Уилям Джеймс, Джеймс Алън и Ралф Уолдо Емерсън. (Хил използва есето на Емерсън "Компенсация" като учебен материал.) Все още разполагам с екземпляр от книгата на Дюи "Как да мислим" (How to Think), издадена през 1910 г.
Както и Хил, Марден чете Самюел Смайлс. Има две образователни степени от "Харвард" - по медицина и по право.
Пише книги като "Желязната воля" (Iron Will), "Всеки човек - крал" (Every Man a King) и "Излизане отпред" (Pushing to the Front). Освен това през 1897 г. основава списание "Успех" (Success). Самюел Смайлс пише книгата със заглавие "Самопомощ" (Self-Help) през 1859 г. Вярвам, че това е първата книга за самопомощ. Пише за хора, които проявяват постоянство, като например Джеймс Уат, който усъвършенства парния двигател. Също така пише и за Джозая Уеджууд, който отдава години от живота си, за да усъвършенства известния порцелан Wedgewood.
Както и Хил, Смайлс пише за хора, които преодоляват трудности, но докато Смайлс просто взема историите от вестниците или от други източници, Хил действително интервюира тези хора очи в очи. Хил се срещна с над 500 души и мисля, че това е нещо много различно. Във всеки случай интересът ми към Наполеон Хил и успехът ме следваха през цялата ми кариера.
Мисля, че в бизнеса с потребителското финансиране получих най-доброто обучение на света, защото се научих какво да не правя. Хората казваха: "Ще използваме парите за храна, облекло и жилище, за да живеем добър живот". Не че не изкарваха пари, но никой не ги беше научил как да се грижат за тях. Повечето от тях не планираха да се провалят, просто се проваляха в планирането. Баща ми никога не е имал дългове. Построи хубава тухлена къща и плати за нея с 4000 долара, най-голямата сума пари, която беше заемал в живота си. Той не вярваше в купуването на неща на кредит. Грижеше се за парите ни.
Същевременно подкрепяхме църквата и други каузи. Научих много от него. Започнах кариерата си с желанието да изкарвам пари, защото баща ми работеше в подземни въглищни мини, което е много опасна професия. Освен от падащи скали в забоите и тежка механизация, миньорите страдаха от заболяване, наречено черен бял дроб - име, което произлизаше от вдишването на въглищен прах. В онези времена средната продължителност на живота на миньорите беше с около двайсет години по-къса от тази на хората с други професии.
Родителите ми ни осигуряваха храна, дрехи и подслон, но по принуда бяха пестеливи. Често, когато като дете молех за пари, ми казваха: "Миличък, не можем да прахосваме парите си. Бедният ти баща лази из мините". Често чувах: "Нищо не може да замени тръпката от това да знаеш, че сам си изкарал парите си". Това, естествено, ме направи пестелив и ме научи да мисля, преди да похарча парите, които съм спечелил. Да учиш младите как да пестят пари е ценен урок, дори и да нямат нужда от парите. Да се учат да ги ценят е урок, който се отплаща и носи полза през целия им живот.
Змийската яма
По едно време управлявах змийска яма. Знаех, че в Силвър Спрингс, Флорида, има места, на които показват змии и ги продават. По време на една ваканция баща ми се сприятели с човек от индиански произход на име Бейтс. Той ловеше змии и покани баща ми с него. Дори аз отидох с тях. След това се научихме да ги ловим сами. Наистина не е трудно. Имаше гърмящи змии и медноглави змии*, които слагахме в чували от зебло. До пътя стоеше малка постройка, която се използваше за продажба на ябълки от семейна овощна градина. Изкопахме яма 8 на 10 метра с бетонно дъно.
Пускахме змиите свободно в нея. Направихме малки табели: "25 цента, за да видите влечугите; 10 цента за деца под 10 г.". Имах по-голям от мен приятел, който караше камион на Royal Crown Cola. Той имаше големи билбордове с надпис "Royal Crown Cola", но под тях имаше бяла лента, на която човек можеше да напише името на бизнеса си. Написахме "Рептилска индианска планинска градина - напред" и ги сложихме от двете страни на пътя. В онези дни не се искаха разрешителни. Просто прибирахме парите в джоба си. След това татко направи малка барака с размер около 3 на 5 метра от суров дървен материал. Пред нея сложихме машина за пу-
канки.
В началото започнахме да продаваме снаксове - картофен чипс и крекери. Обогатихме асортимента с някои сувенири, които ходех да купувам от едно място на около два часа път, близо до пролома Къмбърланд. Купувахме пепелници. Струваха по четвърт долар единия и имаха комикси на тях. За да ги превърнем в сувенири, трябваше само да им сложим самозалепващи се надписи "Рептилска индианска планинска градина U.S. 23". Продавахме ги по 1 долар. През повечето дни, в които продавах сувенири, изкарвах над 100 долара. За човек на 15 - 16 години това са много пари. Разбира се, сезонът беше много кратък - започваше от края на учебната година и приключваше около Деня на труда**, тъй като след това хората спираха да пътуват.
* Медноглава змия, наричана също "мокасинова змия", е вид северноамериканска
отровна змия. - Бел. прев.
** Денят на труда - федерален празник в САЩ, който се чества на 6 септември. -
Бел. прев.
От този бизнес научих много повече, отколкото в училище. Хората се представяха, като казваха: "Работя с баща ти в мината". През лятото идваха и спираха, следваха ги по 1-2 коли с регистрационни номера от други щати. Живеехме в селски район, където нямаше много забавления. Изглежда, всеки път, когато ги посещаваха роднини, ги водеха на змийската яма. (Разбира се, добавих мечка, маймуни, скунксове, бобри и екзотични птици.) Водеха други хора и ми казваха: "Доведох ти шурея, който дойде тук от Охайо през ваканцията".
Отвръщах: "Следващия път, когато ти дойдат гости, можеш да ми направиш услуга и да ги разведеш наоколо. Няма да те таксувам за вход". Всички бяха миньори и за тях беше рай да се чувстват значими. Казваха: "Ще купя нещо на връщане". За тях беше нищо да похарчат 20, 30, 40, 50 или повече долара за сувенири. Мисля, че тогава научих как да влияя на хората с думите: "Хей, направи ми услуга". Харесваше им да го правят. Отказвах се от четвърт долар в тяхна полза, за да водят други хора. Нямаше нужда друг да ме учи на това. Изглеждаше нещо естествено, освен това ми харесваше - всяка една минута. Това беше първото ми голямо предприемаческо
начинание.
Бизнес начинания
Аз също така имах собствена компания за недвижими имоти. По-голямата част от богатството на тази страна е натрупано от недвижими имоти. Научих се да купувам и да плащам за това, което купувам. Видях много хора да правят грешки: купуват много, като вземат пари назаем. Ако инвестицията не се върне, тя се превръща в алигатор. Изяжда ви живи.
